Една бутилка вино, която стои най-отдолу на прашен рафт. С мръсен, стар етикет, затрупана от лъскави бутилки отлежали и скъпи вина. Това вино върви с всякаква храна. И всяка глътка от него изглежда много дълга и много дълбока, сякаш както си извадил бутилката издълбоко, така и глътката пали най-затънтените места у теб. Вкусът му е тръпчив, горчив, и има лют дъх. И въпреки това ти става сладко, когато пиеш. Виното е домашно. Води до много тежко пиянство. И дълъг, досаден махмурлук. Дори той, обаче, е сам по себе си приятен, така че ти се иска да пиеш отново и отново, защото знаеш, че дори в най-неприятните усещания, които това евтино, българско, домашно вино причинява, има нещо, което ти харесва.

Тази бутилка е българското кино.

Вкусът на домашното вино всяка година е с нещо по-различен. Даже и през годините разликата да не се е усещала, след двадесет години същото домашно вино ще има друг вкус. И все пак в него нещо винаги си остава същото.

Филмът на Милена Андонова „Маймуни през зимата” е като всички български филми. И в същото време не прилича на нито един от тях. Сядаш да го гледаш с досада – български филм около който се шуми? Много вероятно е да не струва.

Този път на филма не са му вповече засегнатите проблеми. Съвсем пестеливо е от страна на режисьорката, да не се опитва да слага във виното си повече сортове грозде, отколкото са му необходими. Не е добавяла захар. И си струва. Струва си обаче да изпиеш наистина цялата бутилка. Първата чаша е като че  ли безвкусна, и добива аромат едва когато се напластят върху нея следващите.

Може би Бони не е най-добрият избор за тази роля. Безвкусно ставаше виното при играта И редом с Асен Блатечки, който, както винаги, се превъплъщава ревностно, като пиян, в персонажа си. До него изпъква преигравнето И и твърде голямата мелодрама, която очевидно не е била предвидена в характеристиката на героинята в началото. Компенсира обаче циганският И глас, резките И движения. Те запазват истинския вкус на виното. Първоначалната мелодраматичност е напълно забравена в края на филма. Там тя вече е необходима. И премерена.

Сюжетът е истински и не е досаден, макар че навява спомени за „Часовете”. И все пак, „Часовете” е във високите редове на рафта. Там, където все още някой бърше прах. „Маймуни през зимата” се води от излязлата именно от „Часовете” максима – „целият живот на една жена, в един ден, само в един ден. И после същият този ден. През целия И живот”.

Друга разлика между новото и старото вино, е, че глътките ти вървят по-бързо. Сюжетът не се бави, фабулата е достатъчно бърза. Не препуска като американски алкохол, нито се бави, както сме свикнали в родното филмово творчество. Умерено.

Приликата, която обаче контрира плавното развитие на действието, са отново дългите паузи, мрънкането под носа. Не че въздействат толкова на твърде добрия сценарий, хубавите роли и идеята изобщо. Само че нали не само алкохолиците пият вино?

Диана Добрева и Ангелина Славова правят истински роли. Без свръхпреиграване, макар че са могли да си го позволят (тук именно личи и непрофесионализмът на Бони – ако всички играеха така, виното щеше да е поредната лоша реколта). Героинята на Диана Добрева, Лукреция, се изправя срещу всичко по средата на времевите пластове, които филмът изследва. По средата на преодоляването на определените норми, по средата на образованието си, притисната между борбата за добра кариера и тази за психологическо оцеляване, в свят на неопределеност и безпризорност. Неслучайно това става най-добрата роля във филма – много силният персонаж е поддържан от изключителната Диана Добрева – най-добрият сорт грозде в това вино.

Филмът е създаден по романа на Мария Станкова „Седем разгневени жени” – книга, от която виждаме определено най-доброто в сценария на Милена Андонова. В него ясно се откроява основната теза – не тази за щастието и любовта или тази за мечтите, а тази за вземането на решения според ситуацията. И за загубите, които могат да последват от тях. Само че надделява идеята, че всяко решение, което си взел сам, е по-добро от онова, което някой друг е взел вместо теб. Тази мисъл се разгъва впоследствие, за да отведе към жените-жертви, и най-сетне, към напоследък станалото банално и глупаво обсъждане на половата дискриминация. „Маймуни през зимата” на разказва за тези неща, а ги внушава подсъзнателно на зрителя – още една добра черта на това вино - пиеш го за първи път, и все пак имаш чувството, че си го опитвал и преди.

Остатъчен аромат от старото вино имат добре известните ни сцени на емоционали ексцесии – или както написа Иван Бедров – „когато героите се изнервят, пребиват някого с лопата или щайга”. Все пак битовата атмосфера, необходима за развитието на действието, не дава повод на персонажите да упражняват такъв вид насилие.

И още нещо – както и в най-старото българско вино (или кино...), насилието е навсякъде. Тук се връзва – но не навсякъде. Тогава поне да не обвиняваме американците, че учат децата на насилие, защото и ние не ги учим на нищо по-добро.

„Маймуни през зимата” е много истински и женски филм, много силно вино, което – макар всичките си разлики – носи повечето от характеристиките на тръпчивата, стара бутилка. А и колкото и да е по-добро, все пак то е само една капка в тази бутилка.

Много зрители не бяха очаровани, а още повече дори не си направиха труда да гледат. Защото понякога българското кино (или вино...) си е труд, а не удоволствие.

И когато тези дни попитах един познат дали ще отидем да гледаме филма „Дзифт” , той ме погледна с учудване:

„Българско кино ли ще гледаме?”